сряда, 22 февруари 2012 г.

ПРОИЗХОД НА СВЕТА И БОГОВЕТЕ



В началото съществувал само вечният, безграничен и тъмен Хаос. В него се криел изворът на живота на света. Всичко възникнало от безграничния Хаос — целият свят и безсмъртните богове. От Хаоса произлязла и богинята Земя — Гея. Широко се разстлала тя, силна, давала живот на всичко, което живее и расте върху нея. А далеч под земята, тъй далеч, както е далеч от нас необятното светло небе, на неизмерима дълбочина се родил мрачният Тартар — ужасна бездна, запълнена с вечна тъма. От Хаоса, извор на живота, се родила и могъщата сила, всичко оживотворяващата Любов — Ерос. Започва да се създава светът. Безграничният Хаос родил вечния Мрак — Ереб, и тъмната Нощ — Нюкта. А от Нощта и Мрака произлезли вечната Светлина — Етер, и радостният, светъл Ден — Хемера. Светлината се разляла по света и започнали да се редуват нощта и денят.

Могъщата, благодатна Земя родила безкрайното синьо Небе — Уран, и Небето се изпънало над Земята. Гордо се издигнали към него високите Планини, родени от Земята, и широко се разляло вечно шумящото Море. От майката Земя са родени Небето, Планините и Морето, баща те нямат.

Уран — Небето — се възцарил в света. Той се оженил за благодатната Земя — Гея. Уран и Гея имали шестима синове и шест дъщери — могъщите, страшни титани. Един от синовете им, титанът Океан, който обгръщал като безбрежна река цялата земя, и богиня Тетида дали живот на всички реки, които носят своите вълни към морето, и на морските богини — океанидите. А титанът Хиперион и богинята Тея дали на света деца: Слънце — Хелиос, Месечина — Селена, и румената Зора — розовопръстата Еос (Аврора). От Астрей и Еос произлезли всичките звезди, които светят нощем на тъмното небе, и всичките ветрове: буйният северен вятър Борей, източният Евър, влажният южен Нот и приятният западен вятър Зефир, който докарва дъждоносни облаци.

Освен титаните могъщата Земя родила трима великани — циклопи, с по едно око на челото, и трима грамадни като планини петдесетглави великани — хекатонхейри (сторъки), наречени така, защото всеки от тях имал по сто ръце. На тяхната страшна сила нищо не може да устои, тя е стихийна и безгранична.

Уран намразил децата си — великаните, затворил ги в дълбок мрак в недрата на богинята Земя и не им позволявал да излизат на светлина. Страдала от това майка им — Земята. Тежало й това ужасно бреме, затворено в недрата й. Повикала тя децата си, титаните, и започнала да ги увещава да се опълчат срещу бащата Уран; но те се страхували да вдигнат ръка на баща си. Само най-младият от тях — коварният Кронос — чрез хитрина свалил баща си и заграбил властта му. Богинята Нощ родила за наказание на Кронос цял сонм ужасни божества: Танатос — смърт, Ерида — раздор, Апата — измама, Кери — унищожение, Хипнос — сън с рой мрачни, тежки сънища, безмилостната Немезида — отмъщение за престъпления, и много други. Тези богове внесли ужас, раздори, измама, борба и нещастие по света, където се възцарил на бащиния си престол. Кронос.


 РАЖДАНЕТО НА ЗЕВС


Кронос не бил сигурен, че властта ще остане завинаги в негови ръце. Той се страхувал, че и срещу него някой ден ще се вдигнат децата му и ще го обрекат на същата участ, на каквато той обрекъл баща си Уран. Страхувал се от децата си. И заповядал на жена си Рея да му донася децата, които се раждат, и безмилостно ги поглъщал. Рея изпадала в ужас, като виждала съдбата на децата си. Вече пет бил погълнал Кронос: Хестия, Деметра, Хера, Хадес (Аид) и Посейдон.

Рея не искала да загуби и последното си дете. По съвета на родителите си Уран — Небето, и Гея — Земята, тя се оттеглила на остров Крит и там, в дълбока пещера, й се родил най-малкият син Зевс. В тая пещера Рея скрила сина си от жестокия баща, а нему дала да погълне вместо сина си един продълговат камък, повит в пелени. Кронос не подозирал, че е така измамен от жена си.

А в това време Зевс растял на остров Крит. Нимфите Адрастея и Идея треперели над малкия Зевс, те го отгледали с мляко от божествената коза Амалтея. Пчели носели мед на малкия бог от склоновете на високата планина Дикта. А пред входа за пещерата млади курети удряли щитовете с мечовете си всеки път, когато малкият Зевс заплаквал, за да не чуе плача му Кронос и да не постигне и Зевса участта на братята и сестрите му.

ЗЕВС СВАЛЯ КРОНОС. БОРБАТА НА БОГОВЕТЕ ОЛИМПИЙЦИ С ТИТАНИТЕ

Порасъл и възмъжал прекрасен и могъщ бог Зевс. Той се опълчил срещу баща си и го принудил да върне отново на бял свят децата, които бил погълнал. Едно след друго повърнал Кронос децата си — богове, прекрасни и светли. Те подели борба с Кронос и с титаните за владеене на света.

Ужасна и упорита била тази борба. Децата на Кронос се укрепили на високия Олимп. На тяхна страна застанали и някои от титаните, а първи — титанът Океан и дъщеря му Стикс с децата си Усърдие, Мощ и Победа. Борбата била опасна за боговете олимпийци. Могъщи и страшни били техните противници — титаните. Но на помощ на Зевс дошли циклопите. Те му изковали гръмове и светкавици, които Зевс хвърлял по титаните. Борбата продължавала вече десет години, а победата не клоняла нито на едната, нито на другата страна. Накрая Зевс решил да освободи от недрата на земята сторъките великани — хекатонхейрите; повикал ги на помощ. Страшни, грамадни като планини, излезли те от земните недра и се хвърлили в боя. Те къртели от планините цели скали и ги хвърляли върху титаните. Със стотици скали летели срещу титаните, когато те се приближили до Олимп. Застенала земята, грохот изпълнил въздуха, всичко наоколо се тресяло. Даже Тартар потръпвал от тази борба. Зевс хвърлял една подир друга огнени светкавици и оглушително боботещи гръмове. Огън обхванал цялата земя, моретата закипели, гъст смрадлив пушек забулил всичко.

Накрая могъщите титани отстъпили. Тяхната сила била сломена, те били победени. Олимпийците ги оковали и ги хвърлили вдън мрачния Тартар, във вековната тъма. Пред яките медни врати на Тартар застанали на стража сторъките, хекатонхейрите, за да пазят да не би да се изтръгнат пак от Тартара на свобода мощните титани. На властта на титаните в света бил турен край.

БОРБАТА НА ЗЕВС С ТИФОН

Но борбата не свършва с това. Гея — Земята, страшно се разсърдила на олимпиеца Зевс за това, че той постъпил така жестоко с нейните деца — победените титани. Тя встъпила в брак с мрачния Тартар и родила ужасно стоглаво чудовище Тифон. Грамадният, със сто драконови глави Тифон се надигнал от
79;емните недра. С див вой разтърсил въздуха Лай на кучета, човешки гласове, мучене на разярен бик и рев на лъв се чували в този вой. Буйни пламъци се виели около Тифон, а земята се тресяла под тежките му стъпки. Боговете се стъписали в ужас. Но Зевс Гръмовержец смело се нахвърлил върху него; започва се бой. Заблестели отново светкавици в ръцете на Зевс, затрещели гръмотевици. Земята и небето се разтърсили до основи. В ярки пламъци лумнала пак земята, както по време на борбата с титаните. Моретата закипявали, щом се доближел до тях Тифон. Със стотици сипел огнените си стрели-светкавици гръмовержецът Зевс; като че ли от техния огън се запалил самият въздух и пламнали тъмните буреносни облаци, Зевс превърнал в пепел и стоте глави на Тифон. Рухнал Тифон на земята; от тялото му се излъчвала такава силна топлина, че всичко наоколо се топяло. Зевс сграбчил тялото на Тифон и го запокитил вдън мрачния Тартар, който го бил създал. Но и от Тартара Тифон все още бил страшен за боговете и за всичко живо. Предизвиквал бури и изригвания; от него и от Ехидна, полужена-полузмия, се родили страшното двуглаво куче Орт, адското куче Цербер, лернейската хидра и Химера; често разтърсва Тифон земята.

Боговете олимпийци победили враговете си. Никой вече не бил в състояние да се съпротивява на властта им. Те можели сега спокойно да управляват света. Най-силният от тях, гръмовержецът Зевс, взел за себе си небето, Посейдон — морето, а Хадес — подземното царство, царството на душите на умрелите. А земята останала в общо владение. Но макар че синовете на Кронос си поделили властта над света, все пак над тях царува повелителят на небето Зевс; той властвува над хора и богове, той управлява всичко в света.

ОЛИМП

Високо на светлия Олимп царува Зевс, заобиколен от сонм богове. Тук са и съпругата му Хера, и златокъдрият Аполон със сестра си Артемида. и златната Афродита, и сластната Зевсова дъщеря Атина, и много други богове. Трите прекрасни Хори пазят входа за високия Олимп и вдигат прикриващия вратата гъст облак, когато боговете слизат на земята или се изкачват а светлите чертози на Зевс. Високо над Олимп се е ширнало синьото, бездънно небе и от него се лее златна светлина. Нито дъжд, нито сняг вали в царството на Зевс; тук е винаги светло, радостно лято. А по-долу се вият облаци, понякога те закриват далечната земя. Там, на земята, есен и зима сменят пролетта и лятото, нещастия и скръб сменят радостта и веселието. Наистина и боговете познават скръбта, но тя бързо прохожда и отново радост се възцарява на Олимп.

Пируват боговете в своите златни чертози, построени от Зевсовия син Хефест. Цар Зевс седи на висок златен престол. От неговото мъжествено, неземно хубаво лице лъха величие и гордо, спокойно съзнание за власт и сила. Край престола му е богинята на мира Ейрена (Ирина) и постоянната спътница на Зевс, крилатата богиня на победата Нике. Ето влиза прекрасната величествена богиня Хера, Зевсовата жена. Зевс почита жена си. С почит обкръжават Хера, покровителката на брака, всички богове на Олимп; Когато, блестейки със своята красота, в пищна премяна великата Хера влиза в залата за пиршества, всички богове стават и се покланят пред жената на Зевс Гръмовержец. А тя, горда със своето могъщество, пристъпва към златния престол и сяда при Зевс, царя на богове и хора. До престола на Хера стои нейната пратеница, богинята на небесната дъга, лекокрилата Ирида, винаги готова бързо да литне на пъстроцветните си криле и да изпълнява заповедите на Хера в най-отдалечени краища на земята.

Пируват боговете. Дъщерята на Зевс, младата Хеба, и синът на троянския цар, Зевсовият любимец Ганимед, надарен от Зевс с безсмъртие, им поднасят амброзия и нектар — храна и питие на боговете. Прекрасни харити и музи услаждат живота им с пеене и танци. Хванати за ръце, те извиват хора, а боговете се любуват на кръшните им движения и на дивната им, вечно млада красота. Пирът на олимпийците става все по-весел. На тези пирове боговете решават всички работи, на тях определят те съдбата на света и на хората.

От Олимп разпраща Зевс на хората своите дарове и утвърждава реда и законите на земята. В ръцете на Зевс се намира съдбата на хората; щастие и нещастие, добро и зло, живот и смърт — всичко е в неговите ръце. До вратата на Зевсовия дворец има два съда. В единия съд са даровете на доброто, в другия — на злото. Зове черпи от тях добро и зло и ги изпраща на хората. Горко на оня човек, комуто Гръмовержецът, загребва дарове само от съда на злото. Горко и на оногова, който нарушава установения от Зевс ред на земята и не съблюдава неговите закони. Застрашително ще навъси Кроносовият син гъстите си вежди, черни облаци ще покрият тогава небето. Великият Зевс ще се разлюти и страшно ще настръхнат косите му, очите му ще пламнат в непоносим блясък; ще махне той с десница и ще блесне огнена мълния, гръмотевици ще забоботят по цялото небе и ще се разтърси високият Олимп.

Не само Зевс бди да се спазват законите. До неговия престол стои пазещата законите богиня Темида. Тя свиква по заповед на Гръмовержеца събрания на боговете на светлия Олимп и народни събрания на земята и следи да не се нарушават редът и законът. На Олимп е и Зевсовата дъщеря, богинята Дике (Дика), която бди за правосъдието. Зевс наказва строго несправедливите съдии, когато Дике му донесе, че те не спазват законите, дадени от Зевс. Богиня Дике е защитничка на правдата и враг на измамата. Зевс пази реда и правдата в света и изпраща на хората щастие и нещастие. Но макар че Зевс изпраща на хората щастието и нещастието им, тяхната участ се определя от неумолимите богини на съдбата — мойрите, живеещи на светлия Олимп. Участта и на самия Зевс е в техните ръце. Над смъртни и над богове властвува съдбата. Никой не може да избегне нейните повели. Няма сила, няма власт, която би могла да измени нещичко от онова, което е отредено на боговете и на смъртните. Пред съдбата може само смирено да се преклониш и да й се подчиниш. Само мойрите знаят повелите на съдбата. Мойрата Клото преде нишката на живота на човека, определяйки продължителността на живота му. Скъса ли се нишката, свършва и животът. Мойрата Лахеза изтегля, без да гледа, жребия, който се пада на човека в живота. Никой не е в състояние да измени определената от мойрите съдба, тъй като третата мойра, Атропа, записва в дълъг свитък всичко, що са определили на човека в живота нейните сестри, а което е веднъж записано в свитъка на съдбата, то е неизбежно. Великите строги мойри са неумолими.

На Олимп има още една богиня на съдбата — тя е богинята Тюхе, богиня на щастието и благоденствието. От рога на изобилието, рога на божествената коза Амалтея, с мляко от която бил отхранен самият Зевс, тя сипе дарове на хората и честит е оня човек, който срещне в своя жизнен път богинята на щастието Тюхе; но колко рядко се случва това и колко нещастен е човекът, от когото се отвърне богинята Тюхе, която доскоро му е давала своите дарове!

Така царува на Олимп великият цар на хората и боговете Зевс, заобиколен от сонм светли богове, пазейки реда и правдата в целия свят.


 ПАНДОРА

Когато Прометей откраднал за смъртните божествения огън, научил ги на разни изкуства и занаяти и им дал знания, животът на земята станал по-щастлив. Зевс, разгневен от постъпката на Прометей, го наказал жестоко, а на хората изпратил на земята зло. Той заповядал на славния бог ковача Хефест да смеси земя и вода и да направи от тая смес прекрасно момиче, което по сила да е равно на хората, да има нежен глас и поглед, подобен на погледа на безсмъртните богини. Зевсовата дъщеря Атина Палада трябвало да изтъче за момичето прекрасна дреха; богинята на любовта, златната Афродита, трябвало да му даде прелест, на която никой не може да устои; Хермес да му даде хитър ум и ловкост.

Боговете веднага изпълнили Зевсовата заповед. Хефест направил от пръст необикновено красива девойка. Боговете й вдъхнали живот. Атина Палада и харитите облекли девойката в блестящи като слънцето дрехи и й сложили златни огърлици. Хорите поставили на разкошните й къдрици венец от благоухаещи пролетни цветя. Хермес вложил в устата й фалшиви и пълни с ласкателство думи. Боговете я нарекли Пандора, тъй като тя получила от всички дарове. Пандора трябвало да донесе с появяването си нещастие на хората.

Когато това зло за хората било готово, Зевс изпратил Хермес да отнесе Пандора на земята при Прометеевия брат Епиметей. Мъдрият Прометей много пъти предупреждавал неразумния си брат и го съветвал да не приема дарове от гръмовержеца Зевс. Той се страхувал, че тези дарове ще донесат на хората нещастие. Но Епиметей не се вслушал в съветите на мъдрия си брат. Пандора го пленила с красотата си и той я взел за жена. Скоро Епиметей разбрал колко много зло донесла със себе си Пандора на хората.

В Епиметеевия дом имало голям съд, плътно затворен с тежък капак; никой не знаел какво има в тоя съд и никой не се решавал да го отвори, тъй като на всички било известно, че това носи нещастия. Любопитната Пандора тайно махнала капака от съда и по цялата земя се разпръснали нещастията, които били на времето затворени в него. Единствена само Надеждата останала на дъното на грамадния съд. Похлупакът на съда отново се затворил и Надеждата не излетяла от дома на Епиметей. Гръмовержецът Зевс не пожелал да стане това.

Щастливо живеели по-рано хората, без да познават злото, тежкия труд и унищожителните болести. Сега безброй беди се разпространили между хората. Сега и земята. и морето се изпълнили със зло. И дене, и ноще идват неканени при хората злото и болестите; те носят на хората страдания. С нечути стъпки, мълчешката идват те, тъй като Зевс ги лишил от дар слово — той създал злото и болестите неми.

Античност и Средновековие



Анти́чност — съвкупност от исторически форми на общественото съзнание, религия, митология, философия, наука, изкуство и др., в страните от Азия,Древнва Гърция и Древния Рим в периода от 1000 г. пр.н.е до 500 г. от н.е.

Харктеристика на Античността като културна епоха

1. Митът – начин на осмисляне и обяснение на света в Античността.

2. Митологията – същностна характеристика на културата на Древна Елада.


Мит
 
евногръцки mythos – слово, разказ;

- примитивна форма на познание и обяснение на света;

- първична форма на религиозно мислене;

- светоглед – наивен, търсещ смисъл и цялост на заобикалящия го свят;

- форма – съществува като всеобемаща общественото съзнание представа, материализираща се в различни магически ритуали, повествования, по-късно свещени книги, фолклорни текстове и пр.

- съдържание – синкретични фантастични вярвания за произхода и устройството на света, изграждани с помощта на символични образи;

- език – метафоричен и символичен;

- мит – ритуал;

- създава се един особен символен свят;

- отношението   човек – свят;

- говори се не за отделния човек, а за човешките общности;

- образът на   космоса – обяснение на това как са възникнали и са се оформили най-важните за човека обекти от заобикалящия го  свят – земята и слънцето, небесните светила, водата и въздухът, гората и полето, животните и хората;

- въпросите на живота и смъртта – как се поражда и къд
77; отива човекът;

- важни образи в митологията: образите на дома, на града, на храма; образите на граничните пространства – границите между човешкото и дивото, между небето и земята, между живота и смъртта; образите на прага, на градските врати, на пътя, които се свързват с две човешки пространства;

- отношението между доброто и злото

-  най-ранната форма на митологично мислене  е свързана с вътрешното родство на човека с животните;

- тотем – племената вярват, че имат за прародител определено животно, което бива тачено като особен покровител на племето;

- митологичното мислене – стремеж към ясно и категорично оразличаване и построяване на опозиционни двойки  (човек – животно, тотем – нетотем и др.) 

- табу – забрана да се извършва определено действие;

- основни характеристики на мита:

   * обяснителност

   * истинност


Митология

Първата форма на колективен живот при хората, установена на базата на родовите отношения;

- родово-племенните общности пораждат културата, която днес наричаме митологично-фолклорна;

- след пораждането на живота следва далеч по-сложната задача за неговото запазване и продължение и именно тук е мястото на символичния   свят – с негова помощ човекът изгражда една подредена вселена с ясни и точни правила за живот, брак и икономическа активност;

- митологично-магическият ритуал – чрез него човекът въздейства на чуждия и враждебен хаос, който го заобикаля;

Областите на човешкия живот

- всекидневното делнично битие на хората, затворено в рамките на вече овладяното пространство и на овладяното време

1) делникът – устойчиви време и пространство, неизменни и повтарящи се, изпълнени с чисто технически дейности; действат твm8;рди и установени норми, предписания и правила;

2) празникът – тогава се осъществяват магическите ритуали, с чиято помощ човекът l9;е опитва да повлияе благоприятно на света около себе си;

Йерархизацията и стратификацията на общността е необходима за правилното протичане на живота, в който всеки трябва да знае своето място и роля.

- профанното разделение на човешкия живот – свързано със света на човека и неговите земни деяния;

- сакралното разделение на човешкия живот – свързано с връзката на човека с отвъдната ценност на божественото;

3) обредът – най-древната форма, чрез която човекът се стреми да обхване целостта на битието и да изпълни три основни цели:

  * връзката между себе си и предците, природния космос и божествената справедливост;

  * паметта на общността да се предаде от поколение на поколение

  * магическото въздействие върху космическите сили, които управляват природата и човека;
- оформяне на “затворено” (традиционно) общество – характерните особености на затвореното общество и законите, които го управляват са принципно еднакви – същите
страхове, същите нужди, същите стаени желания раждат и подобни обреди и символични образи;

Особености на затвореното общество:

1) мирогледна и ценностна стабилност;

2)физическа и ценностна затвореност;

3) пълната интегрираност на индивида в общността;

* тези особености на затворената общност предопределят до голяма степен и характера на митологично-фолклорната култура, нейните ценности, сюжети и въздействени механизми;

- митологично фолклорната култура има устен характер;

- възникването на митологичната култура започва едновременно с възникването на човека и неговите общности;

   * символът на световното дърво (дървото на живота, дървото на плодородието, дървото на познанието и пр.) – чрез него се съхранява целостта на космическия ред, като се показва, че между рязко разграничените и сякаш непримирими части на света е възможно преминаване;

   * жреца или оракула – чрез неговата уста говори някой друг;

- първата крачка е изграждане на цялостен образ на света, imago mundi;

- първият образ на света, който се поражда е образът на хаоса – на неструктурираното, фрагментарното битие, което трябва да бъде подредено, за да може да се осъзнае;

- раждането на космоса от хаоса (kosmos – ред, порядък) и базовото противопоставяне хаос – космос;

- втората крачка е ясното разграничаване на човешкия и природния свят;

- третата крачка е изграждането на система от образи, норми и ценности, които да помогнат на човека да съхрани и поддържа изградения от него образ на света;

- възникване на нормите – обичайното право, принципите за сродяване, моралните предписания и ценности, регулиращи поведението на всеки човек;

- с възникването и развитието на тези три най-важни етапа от подреждането на образа на света се изграждат основите на един цялостен символен свят, който наричаме митологично-фолклорна култура.

Средновековие
 Към края на V в. сл. Хр. робовладелското общество в Европа постепенно преминава в нов обществен строй — феодализъм. Най-общо времето от V в. до първата половина на XVII в. се обозначава от историческата наука като Средновековие, хронологизирано в три периода: Ранно средновековие (V–XI в.), Пълноразвито средновековие (XI–XV в.) и Късно средновековие (XVI–XVII в.) — През Ранното средновековие се оформят феодалната йерархия и рицарското съсловие. Липсва единна държавна структура за сметка на съществуващите градове-държави с пълновластен господар-феодал, йерархически подчинен на краля. Не съществуват нациите, нито националните езици. Занаятите и търговията са ограничени. В Западна и Средна Европа като всеобща идеология се налага католицизмът.

В периода XI–XV в. феодалните владения се обединяват. Кралят се налага като абсолютен владетел. Градовете стават по-многолюдни, раздвижват се търговията и дребното занаятчийство. Сформират се нациите. Духовният живот се осъществява по строгите канони на църквата. С тях се съобразява и науката. В първите европейски университети, възникнали в края на XI в. (в Болоня, Париж, Оксфорд, Виена, Йена, Прага и Хайделберг), основно се изучава богословие. Наред с него църквата допуска и онази част от античното нас­ледство, която не уронва вярата в бога: аритметика, астрономия, геометрия, граматика, реторика, диалектика, музика. Средновековните учени в повечето случаи са или мистици, или схоластици. Първите търсят общение с бога чрез видения, внушения, «божествени откровения» и други подобни методи, като напълно отричат съществуването на обективния свят. Другите се стрелят не към контакт, а към доказване на божественото начало на всичко в света. Като търсят логични обяснения и формулират понятия, схоластиците допринасят за развитие
90;о на прогресивната мисъл. 
Бдителното око на църквата не успява да наложи канона докрай в литературата. Основната част от написаните литературни произведения са с божествена тематика, но наред с тях се появяват първите светски творби. Това е рицарско-феодалната литература, представена от любовни стихове и рицарски романи, силно повлияни от героичния епос (ирландските и скандинавските саги, френската поема за Роланд, испанските за Сид и Родриго, немските «Песни за нибелунгите», английските балади за Робин Худ).През XII–XIII в. структурата на феодалното общество се променя. Възникват стоково-паричните отношения, занаятчийският труд се отделя от земеделския, появяват се първите занаятчийски обединения (цехове), започва да се очертава нова класа — буржоазията. Поставят се основите на точните науки, благодарение на великите географски открития се разширяват познанията за света. Мирогледът на средновековния човек престава да бъде тясно религиозен. Този период от историята на обществото с нарича Предренесанс. Той подготвя човечеството за навлизане в новата епоха на Ренесанса. 
В навечерието на средните векове Патристиката посочила с твърда ръка новите светогледни ориентири. Човекът бил поставен да обитава свят, сътворен от Бога. Хората – същества простосмъртни и страдални. В световния ред над тях да Бога се изкачвали чинно и достолепно многочислени висши санове – от месния духовен пастир до отвъдния. Средновековната философия се развива около специфично тематично ядро., придържащо се към йерархии. Средновековният човек живеел в свят сътворен от Бога. Теоритичните тълкувания на това положение съставяли теологията. Бог поставя между себе си сътворения от него човек целия свят. Теологията се занимавала с преодоляването на този свят. Тя разяснявала какъв е светът според учението за висша същност. Теологията била учение за света на Бога и учение за света на човека, Устремен към Бога. Ако философията имала за цел да покаже как се прави свят, то теологията описвала какъв е той и как е направена от Бога. Човек трябвало да знае какво е светът, кои го е направил, какво е длъжен да стори всеки простосмъртен за да постигне Бога. Човекът бил длъжен да знае, че земният живот е телесен, греховен, страдален; че плътското е греховно и тленно, а душата чиста и безсмъртна; че Бог се постига духовно, а не материално. Всяка догма от теологията била полагана като предмет на вярата; всяко отклонение от догмата било обявявано за ерес и анатемосвано...

Оноре дьо Балзак- Размисли

У нас,  когато блесне  светлината,  всички тичат да я изгасят,  защото я смятат за пожар

 Златото представлява всички човешки сили. Не  е ли животът машина, която парите поставят в движение?...Златото е духовността на днешните наши общества


Ще ви разкрия няколко велики тайни на човешкия живот. Човек се изчерпва с две действия, извършвани инстинктивно, които пресушават всички извори на съществуването му.  Два глагола изразяват всичките форми, под които си явяват двете причини за смъртта: да желаеш и да можеш


В края нта краищата свободата поражда анархията, анархията води до деспотизъм, а след деспотизма идва совободата.



Семейните връзки и общите интереси са най-здравото в брака. При една двойка животни женската е винаги от същия вид като мъжкия. Лъвът живее с лъвица. В човешкото общество лъвът може да живее с овца или с тигрица. Освен това животните се преобрзяват само с течения на хилядолетия в по-сложни животни, докато за няколко години един бакален може да стане сенатор и един херцог да изпадне до последното стъпало на обществената стълба. И най-сетне човекът, изкустно владеещ ръцете и ума си, създава сечива и облекло, строи сгради, които се менят според цивилизацията. Следователно естественикът, който изучава човешкия вид трябва да обрисува мъжете, жените и нещата.


Страстта е една надежда, която винаги може да бъде измаменаИ мъжете ,и жените могат да изживеят много страсти, без това да е позорно за тях. Естествено е човек да се устремява към щастието! Но в живота има само една любов.




Тъй като има търговия, има и конкуренция. Преди да стане средство за успеха на победителя, богата наследница е залог на ожесточена биткаДвама мъже се борят за зестрата. За да завладее един мъж, една жена се бори с друга женаИ понеже в брака има търговия, конкуренция и сблъсъкване на интереси, то съществува и кодекс на законите му. Съпружеските отношения са имуществени отношения.


Бракът е медицински случай, който периодично се проявява във физиологичен акт